Какавида

Какавида е всеки един от нас, външността ни прикрива чувства и емоции, несбъднати желания и преживявания, които не винаги умеем да покажем на околните, или просто не желаем да го сторим. Премълчаното обаче е нашата истинска същност и търсим пътя да се превърнем в пеперуда. Но дали винаги успяваме…

Константин Кацаров – Автора

Книгата представя един нов тип писане – създаване на роман от двама автори, чиято единствена връзка е виртуалната. Първата част „Немо“ е по действителен случай и ни въвежда в тайните на създаването на „Какавида“. Какви са те и какво се случва на главния герой, възможно ли е двама непознати да създадат единен цялостен и хармоничен текст, нека разберем с книгата на Константин Кацаров и Надежда Йорданова

Ново издание: 2020 г.

Константин Кацаров, Надежда Йорданова

ТОНТОС: Книгата ще се казва „Какавида“. 
НЕМО: Странно заглавие! Какъв ти е замисълът? 
ТОНТОС: Разсъждавам върху суетата като неразделна част от живота ни, за измислените и истинските неща, за прозренията… 
НЕМО: Все неща, които ни вълнуват всички. 
ТОНТОС: Дали? Хората все ни влече да се правим на възвишени, ама май почти винаги това е привидно. 
НЕМО: А защо точно „Какавида“? 
ТОНТОС:  Защото главният герой ще премине през много различни трансформации, за да открие себе си

Духовният ми “аз” остана заинтригуван от думите ми и реши да се върне в първообраза си и да придаде повече емоция на разговора ми  с Немо.

ТОНТОС: Забелязала ли си, че винаги трябва да се докоснем почти до ада, за да разберем, че е време за равносметки и промени? НЕМО: Този път е неизбежен, според мен. Няма как да разбереш кое е добро, ако не си видял лошото.

Из „Какавида 1 част Немо

„Влезе  и премина с бавни, равни крачки по дължината на цялата къща. Не го направи случайно. В последно време усещаше върху себе си непознато и силно влияние. Виждаше очертан път, по който неизбежно ще поеме. Усещаше вълнение и страхопочитание. Не притвори очи страхливо и не опита да го подмине. Бе живял дълго и бе научил, че всяко нещо е последствие от друго, сторено от самия теб.

Стигна до края и отвори вратата, водеща към задния двор.

Имаше своя логика за нещата. Смяташе, че човек престава да е жив, когато спре да усеща вятъра и да чува неговия глас.“

Из „Какавида“ – 2 част

Валентин прегърна през раменете жената до себе си и тя тихо се сгуши в уюта на сигурността, която той й предложи.

Седяха дълго и мълчаливо, зареяни в омаята на мига, срещащ старостта на отминаващия ден с невинната младост на зараждащата се нощ.

Тъмнината все по-настойчиво разливаше багрите си, когато Валентин се отдръпна леко от Калина и се изправи, после й подаде ръка и тя го последва. Преминаха бавно през двора на училището и затваряйки след себе си металната порта, се обърнаха, за да го погледнат отново с неизлечимата си носталгия.

Очите им се срещнаха. И двамата разбираха какво се случва. И двамата знаеха, че не могат да го променят. Нямаше нужда от думи. Всичко неизречено, всичко недоизказано, всичко премълчано се стопи в допира на погледите им и в тръпчивата горчивина на прощалната им целувка.

– Трябва да вървя.

– Знам – отвърна му тя.

Обърнаха се и тръгнаха. В различни посоки.

Вятърът танцуваше в топлата вечер, донасяйки тъгата на тихо прошепнати в далечината думи…. “Сбогом!”

Виж повече във FB

Купи Какавида

Виж следващата книга Пепел

  •  
    1.2K
    Shares
  • 1.2K
  •  
  •  
  •  
  •  

2 Replies to “Какавида”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *