Бялото е по – силно от черното

Бялото е по – силно от черното

откъс от „тиня и чест“

Имах нужда да повървя дълго. В бялото, създадено от снега, сякаш всичко беше застинало в един кадър. Обстановката позволяваше лесно да си представя, че всички спят, а само аз съм буден. Съвършена, лечебна самота. Все едно времето бе спряло и ми бе дало някаква отсрочка, за да помисля. Днес възнамерявах да бъда некоректен с него. На човек като мен, който вярва във вечността, не му бе необходимо да влива допинг в мислите си. Нямаше да мисля за нищо.

Понякога копнеех за уединение, напоследък – все повече. Никой да не ми досажда и да не ме разсейва. Рядко ми се случваше, но когато станеше, бързах да се възползвам. Пропъждането на натрапчивите, банални мисли ме доближаваше до една необикновена магистрала към себе си. Заради неумението си не успявах да я зърна, но все по ясно чувах шума от превозните средства по нея. Или бях абсолютно прав, или полудявах.

След като преобрази света, снегът спря да вали.

Долавях откъслечни звуци, но не от човек, нито от кучето, което тичаше край мен. Поколебах се, преди да оставя красивата немска овчарка на име Зеп да ме последва извън двора на къщата. Но в света, в който само аз бях буден, не съществуваха рискове. Щях да бродя необезпокояван из тайгата на личното си уединение. Белотата около мен беше само допълнителна екстра. Исках да се уморя, да достигна предела на физическите си сили, чрез умората да облекча тъгата.

Ясен ден, изцяло в бяло. Събудих се на непознато място. Не че бях заспивал. Удобно за психиката ми – да се скрие за малко от реалността. Става дума за реалността на този свят, но, при наличието на толкова много светове, някак щях да преживея факта, че въпросният е неудобен за мен. Така се минаваше по-лесно през препятствията му.

Случайно останах в селото на майка ми. Да продължа беше по-лошият вариант, макар да бях психически стабилизиран. Дали пък някой не беше наел психоложката, за да ми помогне? На лошата новина се доверяваме веднага, за добрите намерения ни трябва повече време. Гонеше ме натрапчивото усещане, че умишлено се полагаха грижи за мен. Заради изминалата вечер и заради настоящия момент. Приемах ги без угризения.

От бялото очите ми се напрягаха.

Затъвайки в дълбокия сняг, се движехме нагоре покрай някакъв хълм и дървета. Бегли спомени от детството се раздвижиха и започнаха да се очертават в съзнанието ми. С другите деца тук някъде се спускахме с шейните. Селото беше различно от останалите по тези места. Приятно и подредено, разграничаващо се от общия фон. Лесно можеше да се остане с впечатление, че се намира на друга географска ширина.

Макар да бе трудно, вървяхме дълго през ниви и гори. Бялото беше безкрайно, равно и блестеше. Зеп ме следваше неотлъчно, и той осъзнаваше важността на „мисията“ да се уморя до смърт.

Никога не съм мечтал да не остарявам. С годините се променяха и сетивата ми. Да, светът днес наистина беше станал по-различен. Затова и всеки следващ ден беше по-различен от другия. Защото вниквах, осъзнавах, осмислях и променях ъгъла, през който консумирах действителността. Изпитвах всичко друго, но не и суета. Изпълваше ме удовлетворение, че кучето ме следва неотлъчно. Окичвах се с тази привилегия като с медал, спечелен в трудна битка, за която дори не си спомнях. Изпитвах неопределена форма на благодарност. Ставаше въпрос за доверие, което не бях спечелил с конкретни дела. Дали винаги светът е бил такъв? Изпълнен с дефицит на доверие. Да, бялото е по – силно от черното …

из „Тиня и чест“

Моите книги в Книжарница Моливче с цени

  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *