Верен

Верен – разказ от Константин Кацаров

Има път. Стар. Асфалтов. Държи се още. Започва от табелата на селото. Води далеч извън него. Някъде. Не искам да знам накъде. Дълъг и криволичещ. Представям си, че е безкраен. Рядко минава някой оттам. Пешеходци не съм виждал. Само коли. Шофьорите ме поздравяват. Не се познаваме. Винаги им отвръщам. Така е в малките населени места. Скромността все още е част от бита.Не казвам, че пътят е безлюден. Вероятно времето, през което го посещавам, е по-спокойно откъм движение.

Свързани сме. Срещата ни е веднага щом се събудя. Минути след това. Живеем в къща на последна пряка. Ако се провикна от двора, със сигурност ще ме чуе. Вървим с Вед по него. Сега. Както всяка сутрин. Не сме стигали до края. Никога. Не знаем как изглежда. Предпочитам да е далече. Затова си представям, че е път без край. По-романтично ми тупти сърцето. Крачим вече час. В едната посока. Време е да се връщаме. Днес е хладно. Въпреки, че дните са горещи. Това ме радва. Вед също, предполагам. По тениска съм и в началото имах нужда да разгрея. Сигурно минава седем часа сутринта. Някъде там.

Ставам в шест. Рано се будя.

Нямам търпение мислите ми да тръгнат по удобна за тях природа. Пътят е удачно място. От лявата ни страна има дълбока гора, а отдясно се простират безкрайни полета с жита и слънчоглед.Нещо голямо изтрополи точно пред нас. Изневиделица. На средата на пътя. Не знам откъде точно се появи. Според мен падна от небето. Огромен елен. Не съм виждал на живо подобен. Гледа към нас и тръска рога. В погледа му има нещо предизвикателно и човешко. Копитата му се удрят шумно в асфалта. Привижда ми се, че излизат искри. На двадесетина метра е пред нас, но усещам със стъпалата си вибрациите.

Не мисля, че е елен.

Гледам го внимателно. Прилича на кентавър. От гръцката митология. И да халюцинирам – вълнуващо е.Повече не сме му забавни и хуква към гората. Скочи от място и потъна в нея. Еленов скок. По-скоро – кентавъров. Вед все едно го засмука магнит или черна дупка. Втурна се след него. Неудържим. Сякаш гръм го стресна, а не закърнял ловен инстинкт. И друг път го е правил. На други места. Но никога не е бил толкова ентусиазиран и бърз. Няма как да догони диво животно. Освен, ако то не реши да го изчака. Развитието е различно. Ново за мен. Кучето ми с нещо се сдави и последва борба. Елена го чувам да галопира тежко и надалече. Навътре в гората. Нещо друго има зад гъстата растителност. Нищо не виждам. Затичвам се натам. Чувам ръмжене. Близо до мен е, но гората е сплетена гъсто. От дървета и храсти.

Приближавам се,

но шумът от борещи се тела се отдалечава. Изтънява. Замира. Изтлява. И настъпва тишина. Изведнъж. Внезапно. Някой трие последния ми спомен с гума. Вкусът на безпокойство остава. Извиквам името на Вед. Силно. Ефектът е нулев. Тишината ми крещи, че имам грешка. Плашещо. Ослушвам се. Чутото не ми харесва. Пак крещя. Още няколко пъти. Гласът ми все едно се дави в мочурище. Минава минута. Не се връща. Вед. Но и никакъв шум не се долавя. Почти съм спрял да дишам. Шума от сърцето си не мога да спра. Някакви птици на пресекулки крещят. Грозно. Зловещо. Влизам в гората. Провирам се през остри храсти и сплетени клони. Може да е ранен. Вед. Кучето ми. Пак го викам и се ослушвам. Поне да доловя някакъв знак. На ум взех да се моля. Притеснен съм.

Интериорът около мен се опитва да ми внуши, че съм излязъл сам на разходка. Никакво куче.Оглеждам земята за следи от борба. Навътре съм. Дори започвам да се губя. Площта е огромна. Трябва да се върна към пътя. Там, където го изгубих. Ако си дойде, ще ме търси. Страх ме е и някоя кола да не кара твърде бързо. Пак съм на пътя. Толкова дружелюбен към мен – сега бездиханен.

Отново крещя към гората.

Все едно Вед потъна в дъното на безименен кладенец.Никога не сме се отдалечавал толкова един от друг. И за толкова дълго. Не знам как да си го върна. Търся игла в купа сено. Стига да е жив, ще се върне. Но не го прави. Ако е ранен, ме чака някъде и трябва да го намеря. Да ми подскаже в каква посока да тръгна. Поне да изскимти!Няколко пъти потъвам в гората и пак изплувам на пътя. Надявам се, че ще изскочи отнякъде. И не преставам да свиря с уста и да викам. Направо крещя.

Гърлото започна да ме боли. Мина час. Поне. Трябва да се подготвя. За лошото. Гората е все така призрачно грозна. Тишината се надвиква със страха ми. Прави ù удоволствие явно. Виждам кола. В посока към селото. Нещо ми хрумва. Махам на шофьора да спре. Той няма против. По този край са отзивчиви. Питам го дали е виждал сиво едро куче, оттам откъдето идва. Не е. Моля го за услуга. Ако го види по пътя към селото, да започне да натиска клаксона. Много пъти. И да кара по-внимателно. За да не го блъсне. С готовност приема. Благодаря!

Продължавам да съм шумен

и да гледам пътя в двете посоки. Вижда се надалече. Не знам докъде стига тази гора, камо ли какви животни има в нея. Освен кентавъра. Нямам телефон. Щях да се обадя на моя човек, в чиято къща съм отседнал. Веднага щеше да дойде. Той е приятел. Мога да се върна и да взема колата. Да карам по пътя. Не знам. Ще ми отнеме много време. По-добре да го чакам да се върне. Колкото трябва. Друга кола. В обратната посока. Идва от селото. Спирам я. Управлява я младо момче. Бус. Натоварен с хора. Питам го дали е виждал куче. И той не е. Моля го да ми даде знак, ако го види надолу. Обещава.

Пак влизам в гората.

Правя глупости. Мисля най-лошото. Че нещо е ранило Вед и той не може да помръдне. Безкраен е този гъсталак. Пак се връщам. Окъсан. Естествено, че не спирам да крещя. Нямам глас. Той не ми и трябва. Вече не ми се пее. Мисля, че загубих кучето си. Абсурдно е да го намеря. Къде? Тук е диво. Където и да отиде, всичко ще е против него.На асфалта съм и искам да взема правилно решение. Някой натиска клаксон на кола. Дърпам се инстинктивно. Да направя място. Няма кола. Звукът идва отдалече. Още веднъж. И пак, пак, пак и пак. Мисля си това, което искам да бъде. Тръгвам натам. В посока обратна на селото. Там, накъдето караше бусът с момчето и хората.

Видях няколко камъка

и ги скупчих един върху друг, за да запомня мястото, където кучето ми бе погълнато от гората. По цялата дължина пътят си прилича. Гори и поля. До вчера беше много красиво. Днес е злокобно.Леко се затичвам. Клаксонът още ехти. Някой упорито го натиска. Чува се и хорска глъч. И лай. Не е на Вед. Познавам го. Не виждам никого в далечината. Но ги чувам.Тичам и приближавам шума. Съвсем близо съм според мен. Съзирам някаква точка отпред. По средата на пътя. Дели ни много разстояние. Не виждам ясно. Май точката е куче. Много е дребно. Нищо. Може пък да се уголеми. Бягам натам и с точката се приближаваме един към друг. Моля се да порасне. И да не е мираж. Точицата надежда. Извиквам се няколко пъти. Името на Вед.

Ако чуе гласа ми и е той, веднага ще му проличи. Вече не се ослушва, а тича. Към мен.Той е! Момче! Викам му и той е още по-бърз. Точката става все по-голяма и все по-любимо сива. На колене съм по средата на пътя, а Вед се блъска в тялото ми. Радва се все едно не ме е виждал месеци. Или съм го спасил от нещо страшно. Не знам дали осъзнава. Аз съвсем ясно. Мога да се закълна, че плаче. Аз устисквам. Едва диша. Преодолял е някакво препятствие. Започвам да го оглеждам. Ръката ми е оцапана в кръв. Уморен е, но в добра кондиция.

Ако е тежко ранен

няма да може така да се движи. Търся рана. Счупена кост. Нищо. Има кръв и по устата. Не е негова. Не знам с какво се е бил, но явно се е загубил, за да се отдалечи толкова. Прилича ми на уплашено дете, което е намерило дома си.

Спира кола. До мен. Ще чака. Бусът на момчето. Усмихва се. Благодаря му. Най-искрено и сърдечно. Огромен жест направи. Няма да го забравя. Пита ме дали всичко е наред. Предлага ми да ме закара до селото. Отказвам. Вед ще си вземе въздух и продължаваме. Моля го само за малко вода. Момчето с готовност ми носи. Махам му с ръка и се разделяме. Хората отвътре се усмихват. Поливам Вед. Изсипвам върху него цялото шише. Пак сме тримата. Пътят, Вед и аз. Случилото се не е причина да спрем да се събираме.

Само свидетелство за това, колко всъщност сме си важни. Понякога хората се съмняват. Някои. Струва им се, че преиграваме. Че преиначаваме действителността. Прикриваме точния размер на любовта си към четириногите. Вярват, че той е пренебрежително по-малък от демонстрирания. В противен случай всичко им се вижда налудничаво. Това, че сме превърнали в част от живота си нещо различно от човек. Лично аз не им се сърдя.

Считам за ненужно

да превеждам на някой достоверността на чувствата, които изпитвам. Онова, което ме кара да се преобръщам отвътре и мятам като риба на сухо. Чувствата са конфигурация от емоции. Подредени по съответен начин. Сплетени неповторимо. Любовта във всичките ù форми е възпитание, но и генетичен код. За мен би било унизително да аргументирам емоционалността си. Как да пресъздам чувството, което ме обитава, когато намеря нещо, което съм се примирил, че може безвъзвратно да съм загубил. Бих го разказал. С удоволствие. Като история с добър край. И толкоз.

Израснах с „Белия Бим, черното ухо“ и „Дивото зове“. Разбрах сам себе си. Без преводач. Представлявам това, което съм, плюс любовта си към животните. Не ми е потребно сам себе си да отбягвам. Понякога прекалената чувствителност е неудобство, но тя не е прах, който можеш да изтръскаш от гърба си. Това ни прави различни. Не плътта. Всички светим с различна палитра от емоции. И нечии очи това ги усмихва…Днес Вед навършва две години! Съжителствахме през тях. Неотлъчно. Приемам го за лично постижение.

Константин Кацаров – Автор

Виж моите книги с цени

  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *