Из Дрибъл
Вдигна уморено ръка, но тя увисна във въздуха. Не, не искаше да докосва бъдещето, а и то едва ли съществуваше вече за него. Една огромна пустиня се бе проснала пред него и единственото, което можеше да различи в изпепелената пустош, бе миналото – само то можеше да го задържи на този свят. Само него можеше да види и да докосне, като една продължаваща реалност, не подвластна на изминалите години. Въздъхна и тръгна назад, към самото начало…“
Първо издание на Дрибъл: 2005 г.
Завист, омраза, алчност, жажда за излишни, но лъскави неща… всички тези груби прегради някъде вътре в нас, препречили пътя ни към чистото съзнание. А то, заклещено отзад, чака шанса си.
Успеем ли да срутим преградите, то с лекота ще ни отвори вратите, през които уж всеки ден минаваме, а все гледаме да не докоснем лепкавия прах по тях. Живеем в робско време, заключили сме душите си. Затисната от телата ни и от неистовите ни материални желания, душата ни лежи на дъното като осъдена. А ние търсим спасението, изкушени от идеята, че сме сами във Вселената.
Защото всичко невидимо вещае опасност: предпочитаме да загърбим съмненията и да се втурнем в пъстрата, забавна, лекомислена, безнадеждно материална суета.
Възхитени сме
от крещящата възможност да бъдем забелязани чрез безполезните си дрънкулки, докосвайки капката слава, загубена в безкрая. Явно е къде по – примамливо да потънем с глупав плясък в този безкрай, отколкото просто да го докоснем тихо и да оставим там две следи.
Първата фатална крачка е направена още в мига, в който се покрием в скъпи кожи, за да заличим следите на времето от телата си, и зачеркнем съвестта си като лош навик. Смазваме я под тежестта на лукса и триумфираме като победители. Бедата съвсем не е в това, че искаме да притежаваме нещо си, а в неистовите емоции, които изразходваме по този повод.
Впечатлението,
което ще направим с тях, е по – важно от самото им приложение, защото с тях сме неотразими. Че и децата си подтикваме към някакво облагодетелстване за сметка на някои наши уроци по морал в момент на умопомрачение: „Направи го, после цял живот ще си щракаш с пръсти!“ В дни, когато имунната система на нашия морал е на изкуствено дишане, неизбежно стигаме до така желаното „щракане с пръсти“.
Обезверихме се в опитите си да накараме околните да бъдат по – добри и по – честни от нас. И в безсилието си, като че ли намерихме спасителен остров за постъпките си: добротата се превърна в остър пристъп на шизофрения в нетрезво състояние. И как да повярваме на ближния, че ще е лоялен към нас, а току – що е продал без уговорки самия себе си?!
За да угодим на телата си
и да ги задоволим, непременно трябва да прекараме през калта душата си. И станахме красавци без никаква хигиена. Наличието на функционираща съвест стана непосилно бреме за простосмъртния. Логиката гласи: „Защо е необходимо да плащаш за нея всеки ден, при положение, че я използваш толкова рядко, и след като констатираш наличието й при свършен факт?“
Обезобразеното лице на несправедливостта е все по – близо до нас – даже вече не си слага и маската. А ние с неадекватното си бездействие просто подхранваме нейното самолюбие. Може би в момента тя е далече от теб, но когато един ден почука на вратата ти, ще се окажеш напълно неподготвен. Което ще е плод на нашите амортизирани взаимоотношения, превръщащи в лед и личните ни усещания за почтеност.
А понечим ли
пък да забравим за отровата в нас – вярвайки, заслепени от алчност, че тя ще е далеч от нашето охолство. Не забравяме ли, че кръговратът един ден обезателно ще ни запрати във вонящата яма, която сами си дълбаем сега?
Живеем във време, в което границата между убиеца и самоубиеца почти не съществува. Стоим пред дилемата на съществуването си уморени и подтиснати. Вече сме вложили и последните си сили, за да държим очите си широко отворени с вярата, че в това е шансът да зърнем отговора сред купищата разлагаща се материя… Какво ще загубим, ако за миг повярваме, че отговорът наистина е близо, но за да го докоснем трябва просто да затворим очи…
Може би…
Виж повече във FB за романа Дрибъл
Виж „Мутра“ продължение на Дрибъл