Мутра

Мутра

е написана за седем дни. По-скоро седем нощи. Има собствена азбука. Ще я видите между страниците и.

Новата книга продължи по пътя на първата – „Дрибъл“.

История за двама братя и постъпки останали без лекарство. Ако Авторът не лъже, първообразът на единия е Христо Шопов. Текстът носи след себе си тежки последствия:   Неизлечимо приятелство – между Автора и Шопов. Проект за филм – „Пропаст“.

Създаването на първия български аудио роман – „Мутра“.

Приготвен по нестандартен начин със собствена музика, над тридесет артиста и гласът на Джоко Росич. В главната роля, естествено Христо Шопов. Признанието на Наум Шопов… История, текст, книга, роман… Едно от многото мисловни и словесни пътешествия, които пресичат съществуването ни. Сигурно ще го запомним завинаги, ако не го забравим на мига…

Автора

Първо издание на Мутра: 2007г.

Вече не сънувам. Вероятно дори и не спя. Изпадам в някакво особено състояние на покой. Забравих за миналото. За бъдещето не мисля. Помня последния сън… Преди да го загубя, се повтори няколко пъти. С него се разделихме някъде по пътя за бъдещето. Изоставих го в един от ъглите на лабиринта, из който вървя. Разбрах, че го няма, но не се обърнах. Продължих. Леко се усмихвам. Това не е смях, а само мъртъв тик, лишен от капка смисъл.

Спомням си за съня…

Училището, в което учех, се намираше близо до реката. След часовете отивахме на брега. Сядахме по пейките и тревата под тополите. Разговаряхме с часове. Харесвах едно момиче. Знаех, че и тя ме харесва. Показваше го по начин, който ме правеше безразличен към всичко останало… Поемах дълбоко въздух и притварях очи. Отварях ги, за да я погледна… И някъде там започваше кошмарът. Започваше бавно, внимателно, без да ме събужда. Лицата се размазваха, а фонът избледняваше.

Заставам изправен на някакво място. Там неизбежността стои гола срещу мен и ме гледа право в очите. Искам да отместя поглед, но не мога. Не мога, защото с нея сме се слели в една точка. Някъде там, където миналото е потъпкано, а бъдещето – ограбено. Обикновено на това място разбираш, че е вече късно да се намесиш. Можеш само да констатираш.

Щом си стигнал дотам, единственото, което можеш да направиш все още, е да докоснеш най – хубавото, което си преживял. Правиш го безброй пъти в една секунда и от това започва да те боли. Ако изпиташ достатъчно пъти болка от спомена за нещо хубаво, ти го намразваш. Състоянието, в което изпадаш, принуждава съзнанието ти да го превърне в малък бодил на пътя ти из лабиринта, върху който си стъпил отдавна. Пак се усмихвам, но в това не влагам нищо. Просто тик.

Преди време погледнах към бъдещето.

Зърнах и старата си къща, в която вече не живея. Там видях обичана съпруга и щастливо дете. Заедно разхождаме кучето в парка. Вечеряме на двора. Има какво да си кажем. Присъствието ни един до друг ни носи наслада… Отново се усмихвам… Само тик.

Колко ли често мечтаем за неща, които не заслужаваме… И то точно в моменти, когато ни връхлита нещо, за което никога не сме мечтали, но напълно заслужаваме. Същият тик…

Сега съм спокоен. Нищо не ме тревожи. Някой път усещам нещо, но само за миг. Прибирам го в мен и веднага след това го забравям. Някой път се усмихвам. Без да влагам нищо в това. Просто гримаса… и толкоз.

из. Мутра

Купи тук

Виж Дрибъл – роман

Виж повече във FB за Мутра – роман

  •  
    235
    Shares
  • 235
  •  
  •  
  •  
  •  

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *