Писмо до утрешния ден

Писмо до утрешния ден

разказ от Константин Кацаров

Будя се. Около шест сутринта. Всеки ден. Никога точно в шест. По-скоро половин час по-рано. Събужда ме сън. Сънувам, че те няма. Боли. Не търся съжаление. Реалността проявява непоискано от мен съчувствие. Издърпва ме от дрямката и ме спуска в поредния си ден. Чисто гол. Без дрехи. Няма с какво да се покрия. Студено е. Ще свикна.
Ако остана в съня твърде дълго, със сигурност ще умра. В него съм крехък. Буден това няма да ми се получи. Не и на мига. Душата ми е обвита с мазолеста тъкан. Невъзможно е да се разкъса. Ще изсъхне постепенно. Бавно.

Чудя се

дали съм спасен или осъден. Избавен от сигурна смърт, за да доизлежа присъда. Няма да наема адвокат. Иначе, мога да си позволя. И то добър. Ако си осигуря защитник, ще излезе, че се оправдавам. Отказвам тази привилегия. Категорично!
Болката е грациозна. Кара сетивата да извършват причудливи пируети. Единствено тя е в състояние да предизвика чувствителността да демонстрира подобна фамозна еластичност. Изглежда страшно и опасно. Като свободно падане. После човек остава впечатлен.

Буден съм.

Не съм в съня. Но държа очите си затворени. Още малко. Мисля за това, как да се измъкна. На моменти съм колеблив. Ще ми се сънят ми да ме е довършил. Защото е лесно. За да спра да те сънувам.
Понякога запалвам цигара. В момент на слабост. После искам да те изтрия. Но смятам, че е неприемливо. Защото пак няма да те има. Да те притежавам под формата на спомени е налудничаво, но ми се струва по-честно от това да искам да изчистя образа ти завинаги. Ще бъде предателство. Несправедливост към теб. Никога няма да те подведа. Защото те обичам. А и никой не ми е обещавал, че ще бъде леко
Понякога искам да се сбия. Няма с кого…

Кучето не смее да помръдне. Чака ме да се раздвижа. Лежи до мен.
Изправям се. Ставам от леглото. Отивам до прозореца и дърпам завесата. Гадно. Денят е ясен. Вижда се целият град. Тълпата иска да изляза на ринга. Крещи. Аплодира. Часът е точно осем. Светлината копнее за зрелище. Затова така се е облещила. Заради зрителите. Да не пропуснат дори и капка кръв
Добър боец съм. Не отказвам битка. Дори и най-добрите се сражават най-много два пъти в годината. Аз всеки ден. Не излизам за победа. Победата е да изляза…

Разхождаме се с кучето.

Далече. Там, където рядко можем да се разминем с човек. Животното е щастливо. Движа се по инерция. Спра ли, трудно ще потегля отново…
Наближава десет и половина. Не си поглеждам часовника. Просто го знам. По това време влизам в залата. В момента не работи. Отключвам. Вътре няма никой. Студено е като в морга. Жега е в сравнение с момента, когато се събуждам в поредния ден.
Натоварвам тялото си. Така подлъгвам съзнанието, че всичко е под контрол. Засега техниката работи. Не влагам никаква мисъл в упражненията. Наизустил съм ги. Рецитирам по памет. Без никакво чувство…

Наближава обяд. Поръчвам си храна. Не съм гладен. Държа опаковката на душата си в съзнание. Възможно е да ми потрябва. Не знам.
У дома съм. На терасата. Вижда се центърът на града. Някога гледката беше прекрасна. Когато можех да я споделя
Запалвам цигара. Знаеш каква. Зелена ябълка. Тютюнът притъпява болката от уврежданията, които липсата ти ми причинява…
Храня се. Не усещам наслада. Никакъв аромат. Нито вкус. Рецепторите ми не работят. Не съм болен. От нищо физическо, което може да се излекува. Нито да се избегне с ваксина…
Телефонът ми звъни. Различни хора ме търсят. Не вдигам на никой. Само в редки случаи…
Понякога излизам навън. Когато се налага. Неизбежно е.

Изпитание.

Виждам как щастливи двойки се обичат. Губя сериозно количество кръв. Представям си, че той прегръща теб. Не ме разбирай погрешно. Не искам да си нещастна. Желая да си щастлива. Но с мен!
Понякога някой иска да ме прегърне. Не е същото. Не става. Все едно да се задушавам, а да ми предложат глътка вода. Течност в организма имам. Липсва ми кислород..
През повечето време никъде не излизам. Включвам лаптопа. Правя това, което умея. Ти знаеш какво…

Наближава шест вечерта. Очите ми са уморени. Натежават. Отпускам тялото си. Ще заспя. Не включвам телевизора. Там някой някоя ще прегръща и аз ще си помисля, че си ти. Не ме разбирай погрешно…
Унасям се. Не ме е страх да заспя. Знам, че нищо няма да сънувам. Истински ще си почина…
Полунощ е. Тялото ми е в кондиция. Съзнанието ми е значително освежено след безсънния сън…

С кучето сме навън. Разхождаме се из града. Улиците са празни. Това ме разсейва. Няма риск да те видя как с някого се прегръщаш…
Прибираме се към един и половина. Сутринта.

Лежим на спалнята.

Слушам музика. Нашата. Знаеш коя. От онази папка, която ти ми направи. На твоята малка колонка. Представям си, че си до мен. Реалистично е. След малко ще заспя. Ще сънувам, че те няма. Сънят отново ще се опита да ме погуби. Няма да успее. За съжаление. Утрото е по-силно от кошмара. Или по-жестоко. Не виждам каква полза има новият ден от мен. Не задавам въпроси. Приемам фактите. Аз съм боец. Онова, което ще ме убие, ще трябва наистина да е много по-силно….

Три пъти в седмицата пътувам. Тръгвам към осем вечерта. В нечетните делнични дни. Карам към вас. Стигам до дома ти. Този, в който заедно живеехме. Търся по улицата място за паркиране. Както преди. Намирам. Представям си, че се прибирам. Илюзията не трае дълго. Но ми стига. Да не се изгубя през следващите дни.
Не изгасям колата. Само фаровете. Не слизам от нея. Запалвам цигара. Знаеш каква. Когато я изпуша, ще се кача при теб. Ухая на любимия ти парфюм. Винаги се старая да те впечатля. Това не ме уморява..
Включвам светлините. Разбуждам тялото си.

Тъжно е.

Когато се обърна назад. Виждам как кучето се готви да слезе. Очаква да му отворя вратата. Иска да се прибере. При теб. Където израсна. Не го правя. Егоистично е, но съм доволен, че не изпитвам само аз неудобството от твоята липса. Значи е напълно естествено. Не съм луд.
Не ме разбирай погрешно. Не ми тежи това, че съм луд по теб и че ми личи..
Всяка вечер, точно в полунощ, ти изпращам роза. Жива е само минута. После изтривам съобщението…

Сега живея в къща в Стария град. Такава, за която двамата си мечтаехме. С малък двор, красива гледка и няколко дребни удобства. Искам да те поканя на тайна среща в нея. Не зная обаче как и къде да изпратя писмото. Нямам представа къде си. И какво правиш. Но аз съм тук. Това е важното. В поредния ден, с мисли за теб. Ще внимавам да не получиш написаното. Не искам да се тревожиш за мен. Аз съм добре. Не бягам и не те предавам. Няма да умра в съня си…

Купи моя книга тук

One Reply to “Писмо до утрешния ден”

  1. Ще се повторя. Харесва ми!
    Чета.
    Препрочитам.
    Харесвам написаното.
    Всеки път все повече…
    Уникалност.
    „Рисуване с мисли“ Прекрасно построени, но не в „приятно оформени редици“. Влизат в ума ми като войници. И го превземат. Не се съпротивлявам. Не, защото не мога. Не искам.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *