Тези като онези

Тези като онези

размисли на Константин Кацаров – Автор

Звъни ми позната. Не на вратата. По телефона. Очаквам да е служебно. Много е бъбрива понякога. Позитивно е приказлива. Приятно момиче. Те всички са приятни докато не заживеем заедно. Знаете как хората се престарават да са вежливи, когато си им още интересен. После започва да им се пие кръв. Моята. Вината е в мен. Аз ги предразполагам да ме изсмукват. Направо ги предизвиквам. Не знам как. Сигурно се държа зле с тях. В противен случай не си обяснявам как свестен човек изведнъж може да се превърне във вампир.

С тази, която в момента ми се обажда, няма да заживеем заедно. Защото не искам да спрем да се разбираме. Току що изрича нещо странно. Не е въпрос. Звучи ми като закана. Искала точно сега да види колко пари струвам. Може би някой е пуснал обява, че съм за продан. Дано добави и второ изречение, иначе няма да стартирам диалог. Няма как да коментирам нещо, което не знам какво означава. Интонационно ми звучи като бившата ми съпруга. Една от бившите. Не помня точно коя. Така звучи жена, която е амбицирана да получи от мъжа си нещо, което той винаги ù отказва. Бракът е точно това – един иска от друг да извърши действие, което другият не иска.

Много от вас ще отрекат, но аз знам истината. Никога досега не ми се е случвало жената, с която живея, да ме моли да си остана такъв какъвто съм си. Иска точно обратното. Да се променя. Аз пък искам да си остане същата. Като в началото. Но тя се променя. Битовизми…

Не разбирам

какво ми казва добронамерената бъбривка, с която има опасност да не проведа смислен разговор по телефона. Малко ме дразни саркастичната интонация в гласа ù. Искам първото ù и единствено за сега изречение да придобие яснота или да прекъсне доброволно връзката. Понеже е свястна го прави. Добавя субтитри към думите и иронията си. Музикантите настоявали 30% от песните в ефира да бъдели родни. Дори поставили ултиматум. Българските музиканти. Чух новината. В много страни отдавна е така.

Много е наивна. Доброто момиче, с което говоря. Същото, с което никога няма да заживея, за да не се превърне във вампир. Занимава ме с неща, които изобщо не ме интересуват. Аз не съм музикант. Просто пея страхотно. Музикант е мръсна дума. В България. Моят чревен тракт получава колики при тесен допир с човек на изкуството у нас. Естествено, че не всички са такива. Както и не във всяко семейство има вампир. Това, което не съм, е синоним на лакей, подлизурко и скъперник. Срещал съм много музиканти. Доста от тях са ви идоли.

Естествено,

че няма да ги подкрепя. Все едно да подкрепя министър председателя, задето е простак и става все по-богат заради неизпълнените си обещания.
Докато си говорим по телефона ù изпращам линк. Видео на моя песен. Получи го. Задавам ù въпрос. Конкретен. За да се аргументирам. Няма да заживеем заедно, но искам да има добро мнение за мен. Да не остане с лошо впечатление, че не искам да подкрепя себеподобните. Те изобщо не са ми подобни. Остро се разграничавам от тях. Гилдия или там, както се наричат.

Питам я дали е чувала по радиото това, което ù изпращам. Знае песента, но не я е чувала никога по радиото. А дали я харесва? Отвръща ми, че много. Категорична е. И на мен тази моя песен също много ми харесва. Дори бих казал, че е гениална. Не, не е нескромно. Песента не е моя. Нито текстът, нито музиката. Просто уникално съм я изпял. Това всеки го може…

Интересно ми е защо тогава тя не я е чувала по радиото. Не знае. Аз знам. Питам я за видеото. Какво ù е мнението? Питам нарочно. За да ù отговоря. И тя след разговора ни да има мнение по въпроса. Според нея клипът е невероятен. Но не го е гледала по телевизията. По никоя. И това не знае защо е така.

Всъщност тя не е внимавала

Пропуснала е. Тази песен я завъртяха няколко пъти по радиото и телевизията. Преди известно време. Защото има тясна връзка с гибелта на две момчета. Трагична и ненавременна смърт. Медийно пикантно, нали? После спряха. И нищо. Вече не е интересно. Няма нова смърт. Смъртта изгуби давност. Остана само музиката. Тя сама по себе си не е интересна.
За двадесет процента от авторските ми песни може да се каже същото. Че са гениални. И не, не е нескромно. Мога да си позволя да го твърдя, защото те не са създадени от мен – нито музиката, нито текстът. Аз просто съм ги изпял превъзходно. Последното всеки го може…

Тези двадесет процента съм ги трупал около двадесет години. Броят се на пръстите на едната ми ръка обаче пътите, в които някои от тях са ги пускали по телевизията или радиото. И то по милост. Не знам защо. Всъщност знам, но не ме интересува. Вече. Ако бях по-слабохарактерен щях да си втълпя, че не струват. Но имам собствено мнение и съм сигурен, че много ги бива. Значи причината е друга.

Та тези същите,

които сега искат българската музика задължително да стане 30% процента от ефира, не искат нищо за мен. Те това го искат за себе си. Техните текстове, песни и клипове и сега ги въртят, но те искат повече пъти да се случва. За да печелят повече. За да налагат себе си и своите изпълнители. Няколко компании. Най-много да са 30% от всички. Те не искат нищо добро да се случи на хубавите песни, създадени от другите 70%, които трудно намират пролуки да видят бял свят. Те искат тези проценти, само за лична изгода. Те искат болен здрав да носи…
Връзката се разпадна. По взаимно съгласие. Надявам се, че ù отговорих.
Черпя ви с тази песен! Чуйте я и сами преценете дали съм прав или… може би малко злобен.

Не искам да помагам на някой, на когото съм му абсолютно безразличен. Не, че е проблем да го направя, но не желая да давам лош пример. На себе си. Ще ми се като порасна да се уважавам. Не 30%, а 100%…

Ренегат – „Прощално“

Прочети за моята музика

Към книжарницата

  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  

One Reply to “Тези като онези”

  1. „Знаете как хората се престарават да са вежливи, когато си им още интересен. После започва да им се пие кръв. Моята. Вината е в мен. Аз ги предразполагам да ме изсмукват. Направо ги предизвиквам. Не знам как.“

    Под всеки прочетен текст мога да напиша само едно: Уникалност, която не съм срещала дори сред класиците!

    „…хората се престарават да са вежливи, когато си им още интересен.“ – Дали е абсолютната истина, когато се отнася до написаното от Константин Кацаров?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *